Ден първи, 18 септември 2015г, петък
Е, нас пък не ни се ходеше на Рупите (не че някой ни попита), така че в петък сутринта написах една бележка на Ицо, че отиваме в Александруполи. Нямах идея дали още им е в плановете това, но Ицо ми отговори по обед и скоро се чухме по телефона. Уговорихме се къде и как да се познаем по пътя, все пак не се бяхме виждали. Вяра и Рони се прибраха към 18ч и започна бясно доприготвяне на багаж. Повечето неща бяхме събрали от сутринта, но храна искахме да купим в последния момент прясна.Натоварихме багажа в колата и тръгнахме към паркинга. Разминахме се с един кемпер, който ми съвпадна с описанието и се обадих да видя те ли са. Оказаха се те, но аз им казах да карат и да не ни чакат, имахме багаж да редим, гориво да слагам, изобщо поне час докато излезем от Варна.Така и стана, като поехме по магистралата вече беше тъмно. Уговорката беше да се чакаме на един Лукойл на магистрала Тракия, там да преспим и сутринта да тръгнем рано рано. Не напредвахме много бързо, имаше ремонт по магистралата и всички се движихме двупосочно в едно платно. Слязох както винаги на Каспичан и по успоредния път през Шумен влязохме в познатия Ришки проход.
Бяхме в добро настроение, за пръв път извеждахме кемпера в чужбина, чакаше ни компания, плаж, друга държава, а всичко стана толкова спонтанно, буквално за часове. 
Рони и бяха паднали предните зъбчета преди два дни, добре че не ни го направи това в Гърция. Взела телефона на майка си беше повече от щастлива. Бяхме и казали, че има момиченце с което да се запознае и тя тръпнеше в очакване.
Този път бях решил да не минавам на пряко и да заобиколя през Карнобат. Пътят наистина се оказа хубав.
Скоро бяхме в Карнобат.
Докато се качвах на магистралата ми звънна Ицо да ми каже че са стигнали и да ме упъти кога да очаквам да стигна до Лукойла. Бяхме близо.
Вяра и Рони заспаха отзад, а аз отмятах километрите. Стигнахме бензиностанцията.
Вяра се разбуди и излязохме да се запознаем със спътниците ни.
Ицо и Плами, чудесни хора. Рони и Вики си спяха в кемперите, така че тяхното запознаване остана за следващия ден. Поговорихме петнайсетина минути, уговорихме се за сутринта и скоро бяхме по леглата.Ден втори, 19 септември 2015г, събота
Уговорката ни беше да тръгнем с 7ч точно, така че към 6.20 вече бях на крак. Събудих Вяра и Рони след половин час и излязох да разменим няколко думи с Ицо за пътя. Почудихме се дали да минем през ’Маказа’ или ’Капитан Петко Войвода’, но аз предложих да караме през Маказа, защото нямахме информация дали бежанците не са пробили гръцката граница, щяха да ни скъсат от проверки по пътя ако бяха. Решихме, че малко дистанция между нас и турската граница е добра идея.Подкарахме кемперите по магистралата. На Стара Загора слязохме в посока Димитровград.
Рони се бореше с дрямката си до мен, не е свикнала на толкова ранно ставане.
Хич не беше приятен пътя около Димитровград, гадно друска. Минахме през Хасково, на Кърджали спряхме на Еко да заредя нафта. Търсехме и въглища за барбекю, така че спряхме на ОМВ. Видях, че Ицо влиза да види има ли въглища, но като се поогледах се оказа, че сме спрели до Лидъл, така че пратих Вяра като резервен вариант. Оказа се, че и на двете места има, така че доволно заредени продължихме към границата. Пътя е нов, много хубав, лека мъглица се стелеше. Стигнахме към 10.10ч, но не до пункта, а до края на опашката пред него. Джипиеса показваше 3км до границата. И тук започна голямото чакане. Тръгни, спри, тръгни, спри.
Рони първо си играеше в кемпера, но като разбрахме, че скоро няма да минем всички слязохме и скоро децата се събраха в другия кемпер, да се запознаят и поиграят.
Наоколо - родопска красота.
Колоната бавно се движеше нагоре. В един момент потока се раздели в две ленти. Спирахме, потегляхме, една буля реши, че иска да се навира максимално в сянката ми отзад, съответно спираше на два пръста от задната ми броня, а аз подкарвах няколко тона камион на баир. Заобиколих и я изгледах ’изразително’, на което тя ми отвърна с още по изразително въртене на белтъци. Сянката и беше много важна. На следващото тръгване ’изтървах’ кемпера колкото да се сети, но май голямо сещане нямаше. Така продължихме нагоре, паля, тормоз на съединителя, спирам. Хората от леките автомобили ни гледаха с омраза, ние пък намразвахме моторджиите, които подминаваха цялата опашка. От време на време идваше кола откъм Гърция, от едната шофьора си подаде главата и изкрещя ’Къде ве еееееей, ше ви хване зимата’. А ние продължавахме, палим, тръгваме, гасим. Добре че поне сме си с къщите, та имахме тоалетна, хладна вода и изобщо много причини да ни гледат на кръв от леките коли. Току преди края на баира една кола беше хвърлила антифриза, та колоната правеше невъзможни въртели да заобиколи. Най накрая към 13.30ч дойде и нашия ред, митничарите прегледаха документите на детето, надникнаха в тоалетната да не крием някой и хайде по пътищата гръцки. Ицо дръпна напред, аз спрях да пусна камерата и поведох колона от изнервени български коли, не смеещи да ме изпреварят. Така си карахме до Комотини, където основния поток зави към Кавала, а ние се качихме на магистралата за Александруполи. Нямаше пунктове за такси, а Ицо спря да ме изчака да вървим в пакет. Слязохме от магистралата и скоро бяхме в Александруполи. Паркирахме пред общинския къмпинг, дадоха ни места и скоро се бяхме настанили под приятната сянка на дърветата.Пътят дотук съм монтирал в това филмче.https://youtu.be/s4cKu7gLUqs Понаместихме кемперите, огледахме комшиите, къмпинга на 90% беше пълен с българи. Видяхме и познати. Децата ни дърпаха към морето, така че отидохме на обиколка да видим как е положението. До къмпинга имаше едно заведение с шезлонги, но всичко беше пълно. Така че се дръпнахме встрани и бучнахме чадърите си. 
Децата нямаха търпение да натопят крака във водата. Не бих казал, че водата беше студена, но не беше и ’чорба’. Имаше и ветрец. Нямаше как да откажем обаче, надухме плувките и татковците влязохме с децата във водата.
Ето ги двете приятелки, Рони и Вики. Голямо цапане, плуване, състезания паднаха. Вики може да плува, даже се изненадах колко добре, нашата щерка засега го кара на цопане с ръце, но това не и пречи да е във вихъра си. Морето беше много плитко, може 50м да вървиш и все е до кръста.
Отзад се вижда заведението с чадърите и шезлонгите. Голяма навалица там, останалия плаж - празен.
А водата между другото беше доста мътна.Времето захладняваше, след 1-2 влизания подкарахме децата към кемперите. Отидохме да огледаме душовете и тоалетните, не бих казал че бяха ослепително чисти, но си беше достатъчно чисто. Взехме по един душ ’без ограничение’, отмихме солта на Бяло море и скоро освежени се събрахме на маса под тентата на кемпера на Ицо. Той запали барбекюто, сипа от неговата хубава ракия, пекохме, пихме, говорихме си, много приятно си изкарвахме. Децата си играеха ту в единия, ту в другия кемпер, накрая изпокапаха и влязоха с майките си да спят, а ние с Ицо продължихме сладките приказки докъм 3 сутринта.Ден трети, 20 септември 2015г, неделя
В този ден няма карта на придвижване, защото цялото време бяхме в къмпинга. Сутринта станахме, извадих столовете и масите и засърбах сутрешния си чай.
Това е нашия бивак. Имахме чешма, опнахме един простир отзад, бетон за кемпера, тревичка и сянка за нас.
Алеята покрай нас в посока санитарните възли.
И в другата посока, много кемпери ’Лайка’, чудесни са. Този най-отблизо е на приятеля ни Гената от Русе.
Рони беше почти готова за игра.
Бивака на Ицо.Бяхме станали късно, защото имахме да наваксваме сън от предната нощ. Отидохме на плажа, но този път си занесохме и столовете. Само че времето хич не беше за плаж. Духаше, водата се усещаше хладна, нямаше как да се къпем.
Как да обясня на Рони, че като не може - не може?
Иначе за седене беше приятно.
Трябваше да направим обаче нещо, децата примираха край водата, а не могат да влязат. Така че с Ицо решихме да ги разходим по брега, хем ще намокрят краката, хем няма да се къпят.
Тръгнахме в посока пристанището. Децата тичаха напред и назад, навъртайки двоен километраж. Ужким само глезените да намокрят, а си цапаха стабилно до коленете. Стигнахме края на плажа, там някакъв канал се вливаше в морето, а в него плуваха ята риби. Ако се вгледате ще ги видите.
Поседяхме там, гледахме един рибар с харпун как изкара един калмар и като го метна в една скала бой бой бой. Знаех, че така се прави, но не го бях виждал.Поехме назад.
Този катамаран го сглобиха за нула време, с педали е, но не от тази дето се въртят в кръг като на велосипед, ами се мърдат напред-назад. Катамарана летеше по вълните, изненадах се колко е бърз. Докато стигнем до жените морето се беше поуспокоило, а водата поизбистрила. Макар и на ръба на толеранса всъщност ставаше за влизане в морето. Децата ни питаха ’Може ли? Може ли?’, а ние с Ицо предвидливо казахме ’Питайте майките си’. Децата отърчаха и питаха майките си, т.е. ’Може ли, можели, тате каза че може?’. Изманипулирани и обезоръжени от молбите вкарахме децата в морето да се позабавляваме. Стана време за обяд. Храна в кемперите бол, но искахме да опитаме нещо гръцко. Бяхме си набелязали по време на разходката по брега едно синьо заведение, пълно с хора, но може би щяхме да намерим място. Отидохме, пълно беше с гърци и места нямаше. Дойде управителя, викна една сервитьорка да ни обясни на руски да изчакаме за места, хората били от близкия хотел на инклузив, нещо такова. Застанахме отстрани, но скоро си дадохме сметка, че тук няма да ни хареса. Гърците като се забавляват и са на маса са шумни, ама много. Имаш чувството, че седиш в кошер. За 5 минути главите ни станаха на барабан и си тръгнахме. Отидохме в капанчето на къмпинга. Дойде един грък с хитра крива усмивка и почнахме да поръчваме на английски. Обаче докато обсъждаме помежду си той почна да се включва с ’да’ и ’не’ и разбрахме, че говори български и то не зле. Седна той свойски на масата и почна да вписва поръчките. После го забелязахме, че това е масово, сядат си при теб и така пишат, не е да стоят прави сервитьорите. Поръчахме няколко вида риба, калмари, октоподи, салати, бири - от всичко. Почнаха да идват поръчките, честно казано малки порции, а и прочутите ’комплименти’ за които бяхме чували ги нямаше. Човека очевидно бе свикнал, че работи с българи и с тях може иначе. Ицо и Плами ни обясниха, че по принцип в гръцките кръчми ’не е така’. Аз обаче бях доволен, обичам калмари, октопода ми дойде малко кисел, но пък много харесах една риба ’гаврош’ или нещо такова. Столовете и хавлиите бяхме оставили на плажа, Вики и Рони помогнаха на Ицо да надуе детската лодка и скоро пак бяхме във водата. Аз бях вкарал и дюшека. Вяра също влезе, поплацикахме се, но започна да преваля слънцето, така че си събрахме нещата и се прибрахме към кемперите.От плажуването събота и неделя сглобих това филмче.https://youtu.be/Ywp91D7eQTwВечерта направихме кино на децата, докато ние разглеждахме кадрите, заснети през деня.
Направиха ни салатка, сипахме ракийка, вдигахме наздравици.За съжаление Вики започваше да се разболява, последното къпане явно дойде в повече.Поседяхме на сладки приказки с Ицо пак до късно. Гърция много ми беше харесала и той ми показваше къде са ходили и как това, което сега виждам като море няма нищо общо с това, което е иначе. Явно за да видим истинската красота на Гърция трябваше да идем по-нататък, към Халкидики.Ден четвърти, 21 септември 2015г, понеделник
Понеделник беше ден за разходка. Стига толкова плаж, първо че Вики беше настинала, второ, че времето не ставаше. Така че се наспахме доволно и към обяд тръгнахме в посока пристанището, центъра, кръчмите и изобщо каквото имаше в източна посока от къмпинга.
Имаше движение, хубави лъскави коли и много, ама много фиат панда. Също и хора на скутерчета. 
Пътят вървеше покрай парк, с барчета тук там в него.
Децата тичаха напред назад, ние оглеждахме, поне за мен, ’новото’. Цъках с език на бензиностанциите под блоковете, влязохме в един детски магазин да вземем по някоя играчка, че иначе Рони не дава да продължим. Пътя изви към морето и излязохме на крайбрежната алея.
Снимка за спомен и продължаваме напред. 
Заведенията са отляво на улицата, а са наредили масите си на тротоара. Като има клиент сервитьора пресича с табличката да си върши работата. Като се връщахме тези маси бяха пълни с гърци и интересното бяха гларусите, които едва ли не от масата се опитваха да крадат храна, без никакъв страх.
Стигнахме един парк и пуснахме децата да си поиграят. Вляво се вижда групичка с пенсионери, чисти и спретнати, играят домино или карти и лялят на гръцки. Няколко такива групички имаше, много приятни и усмихнати компанийки.
Децата си поиграха, но времето напредваше, а искахме да обядваме някъде. Продължихме напред да търсим подходящо място.
Стигнахме фара до пристанището, местната атракция явно, всички се снимаха с него на фон.
Рони фиксира и детски парк с атракциони, но за съжаление сезонът беше приключил и разглобяваха съоръженията.Повървяхме още напред, но стана ясно, че трябва да избягаме от брега, имаше вятър и не ставаше за сядане. Така че се придвижихме една две пресечки навътре и след един два варианта накрая си харесахме хубава кръчма, на която да хапнем. Собственика говореше само гръцки, но викна сервитьорката, тя знаеше английски. Тук вече видяхме гръцкото гостоприемство, веднага ни донесоха нарязан хляб с мерудии и ледено студена вода. Поръчахме риба, салати и бира.
Всичко беше много вкусно. Децата се забавляваха с играчките си, ние отмаряхме.
Пратихме децата да занесат парите от сметката. Хубаво заведение и излезе даже по-евтино от капанчето в къмпинга. Общо взето оставам с впечатление, че в гръцките кръчми цените са като в българските - но в евро. Качихме се още една пресечка към вътрешността на града и тръгнахме по ’главната’. Там Вяра намери една сладкарница, вътре с какви ли не сладкиши, торти, кремчета, еклерчета, нищо да не откажеш. Взехме си насипно бонбони, децата хапнаха по един сладкиш.
Рони беше доволна.
Всъщност всички бяхме доволни.Много ми хареса града. Може би много неща се стекоха благоприятно, но съм възхитен от Гърция, не очаквах толкова да ми хареса. Харесаха ми сградите, магазините, заведенията, хората дори, въпреки че съм чувал какво ли не за гърците. Може би (със сигурност) не съм видял достатъчно, но страната ме очарова.На връщане пробвахме да влезем в една църква, но не работеше. Влязохме в един супермаркет и напазарихме прах, сапуни, шампоан, искахме да пробваме дали има разлика с българските.Прибрахме се натоварени в къмпинга и точно навреме. Изви се буря, клоните на дърветата се гънеха, заваля. Прибрахме и сгънахме колкото е възможно всичко извадено от кемперите. Не продължи дълго.
Не бяхме махнали подложката пред кемпера на Ицо, така че след като я махнахме се оказахме със сухо място. Ицо опъна маркизата да не ни капе от дървото, запали барбекюто и скоро хапвахме и пийвахме. Хладно беше за децата, дойдоха колкото да хапнат и се прибраха да спят. Ние се радвахме на последната ни нощ от тази почивка в къмпинга, на другия ден ни чакаше пътят към Варна.Ден пети, 22 септември 2015г, вторник
На сутринта се оказа, че през нощта пак се е излял дъжд и Ицо е излизал да разчиства, аз имах за съжаление само много бегъл спомен в просъница за трополене. Чакаше ни доста път до Варна и се бяхме разбрали да сме по-чевръсти при тръгването. Към 9.30 вече бяхме готови и обсъдихме маршрута. Бяхме чули по новините, че е препоръчително да не се минава през Маказа, също и че кризата в Турция с бежанците е овладяна, така че решихме да караме през пункт ’Капитан Петко Войвода’, хем да знаем за друг път как е пътя оттам.
Спряхме до входа да платим за престоя, един човек дойде да ни пита откъде ще караме, защото по радиото вече казали за километрична опашка на Маказа. Казах му какви са ни плановете, но той беше от София и щеше да му дойде в повече заобикалянето.Тръгнахме, а на входа наш Ганьо спрял до кабинката да му е близо. Нямаше как да мина, не и според него, разбира се.
Подкарахме кемперите през града към магистралата. За съжаление на едно кръгово сбъркахме пресечката, видях че Ицо завъртя и се шмугна в една странична малка уличка, аз обаче завъртях и изобщо не се бях усетил, че съм в еднопосочна, ей го де е главния път на 30м, подкарах натам. Ей като наскочиха тея гърци, един велосипедист както караше ми се размаха, някаква леля ми се размаха от тротоара и тя. 
Усетих аз каква е работата, главната улица беше на три дължини на кемпера разстояние, но нямаше как, прави са хората, върнах назад и се наврях и аз след Ицо в малката уличка. 
Няколко завоя и пак се върнахме на главния път, за съжаление през този баир със стоп отгоре.
’Шел’ под балкона.
Скоро бяхме на магистралата и подкарахме за изток.
Хич не бях в настроение, щеше ми се да можем да останем още поне до края на седмицата, а времето да не е така облачно. 
Рони и тя не беше на кеф, залъгахме я с таблета.
Отмятах километрите, пътят беше еднообразен, карахме между ниски хълмове.
Слязохме от магистралата и пътят продължи на север. Явно тази част на страната не и се обръща много внимание, пътищата не бяха нещо особено, а селата през които минавахме не бяха чак толкова различни от българските, с изключение може би на държавните сгради.
Навсякъде обаче кипеше строеж и според мен много скоро това, което се вижда вляво ще е разширение на пътя. Ако са пъргави догодина може и да имаме още един удобен достъп към Гърция.
Влязохме в едно село и този военен джип вляво подкара след нас.
Карах си аз напред без притеснение, и по едно време гледам двама военни до един джип отстрани на пътя спринтират към нас размахали ръце. Казах си - ей сега я вапцахме. А то какво се оказа, втурнали се да отдават чест на джипа след нас.
Приближавахме България. Скоро се появи и табела.
След малко стигнахме границата.
На границата гръцкия митничар ни пита откъде идваме на български, нямахме никакви проблеми с проверката.
Спряхме на безмитния магазин да напазарим, но честно казано беше много скъпо. Тук пътищата ни с новите ни приятели се разделяха, те подкарваха към Варна по преките пътища през Елхово, аз трябваше да свия към Свиленград за нафта, а и да хапваме после. Не бях окончателно решил откъде да караме, по-скоро ми се щеше през Димитровград.Бях си изкарал акъла малко по-рано при едни резки спирачки, при които Вяра (щъкаща да дава на детето сокче, без колан) бе прелетяла 4 метра и главата и спря на сантиметри от предното стъкло. Така че бях почти неадекватен и оставих решението ’откъде да минем’ за по-късно. Взехме си довиждане с Ицо, Пламена и Вики. Благодарни сме им, че ни поканиха с тях, че изтърпяха бавното ми каране, че ни показаха частица от Гърция. Искаме пак с вас някой ден, чудесни сте.Минахме и българския пост без никакви проблеми и подкарах към Свиленград. Естествено навигацията ме прекара през целия град към Еко-то, вместо културно да заобиколи по околовръстния. Сипахме нафта, дадоха ни да сипем и вода от маркуча. Обяда го отложихме, защото се оказа, че нямаме хляб, а не ми се минаваше пак през града. Междувременно Плами се обади на Вяра да и каже, че пътя по който карат те е ужасен. Така че решихме да караме през Димитровград. 
Скоро бяхме на магистралата. Направи ми много лошо впечатление, че тук там стоеше стара маркировка отпреди да стане магистрала, съответно както карам изведнъж нарисувани по асфалта едни стрелки, все едно съм в насрещното. 
Стигнахме Димитровград, оттук нататък пътят ни беше познат. Минахме километрите до магистралата, купихме междувременно хляб и започнахме да се оглеждаме за почивалище по ’Тракия’. На първото такова се засилвам да влизам и изведнъж се оказва, че тир е препречил входа. Набих спирачки, оказа се че пред тира има някакъв пагон, който е решил баш тук да спира да проверява, на входа. Продължихме нататък и спряхме да хапнем на следващото почивалище. Починахме си малко и продължихме към Карнобат. В Ришкия проход спряхме още веднъж за почивка, телефона ми звънна, бяха приятели да ни викат уикенда на кемпер сбирка. Животът е прекрасен.На Шумен подкарахме по стария път към Нови Пазар. Реших да заобиколя ремонтите и да карам още напред, да се кача на магистралата на Млада Гвардия. Оказа се невъзможно, така че се върнах назад и се наложи да заобиколим чак през Неофит Рилски. Обикалянето доста ни забави, така че стигнахме Варна към 21.30ч. Бяхме много доволни от пътуването, срещнахме нови приятели, видяхме нова държава. Много ни се ходи пак.КРАЙ